Инсайти · 11 мин четене

Как TVORZI проектираха новия спортен комплекс и стадион Максимир за Загреб

Ръководителят на проекта в TVORZI Дмитро Шакал — за конкурсния проект на новия стадион Максимир в Загреб: защо стадионът беше издигнат над земята, откъде се появи „Загребски гребен“ и как един спортен комплекс може да работи 365 дни в годината.

Да проектираш стадион винаги е предизвикателство за проектантския екип. Да проектираш стадион на мястото на съществуващ — това вече е много повече от архитектурна задача. Да проектираш нов стадион за известен клуб, в град с богата история, на място, което има огромно значение за жителите му, — това е предизвикателство от съвсем друг порядък.

А ако освен това трябва да запазиш и интегрираш вече построения плувен басейн, да създадеш около стадиона цял спортен ансамбъл, включващ лекоатлетически стадион, баскетболни и хандбални арени, тренировъчна инфраструктура, транспортен възел, обществени пространства и връзка с парка Максимир, — задачата става наистина свръхсложна.

И тя не започва с чертеж. Тя започва със сблъсък на идеи.

Каква трябва да бъде архитектурата на новия Максимир? Футуристична? Отговорихме — не. Да се опитаме да повторим старата архитектура в нова интерпретация? Също не. Макар че тук трябва да направя уговорка.

Когато за първи път видях съществуващия стадион, той ми се стори индустриално чудовище. Но по-късно, когато започнах внимателно да го изучавам сам, видях съвсем друга сграда. Първоначално в нея имаше своя конструктивистка красота. Много прости решения. Много честна конструкция. А зад тази простота — много по-дълбоки смисли.

Но да повтаряме тази архитектурна структура все пак не искахме и не бихме го направили и сега. Сред минусите: масивността, покривът върху стоманени ферми, слабата защита на зрителите от капризите на времето, сеизмичните рискове (историческият опит с подобни конструкции на това място е довел до извеждане от строя на почти половината комплекс — защо да повтаряме грешката?), разпокъсаната планировъчна структура и разпокъсаността на инженерните системи.

За нас беше по-важно да създадем не нов обект на мястото на стария и не интерпретация на стария, а преосмисляне — нова цялостна структура, способна да работи за града всеки ден.

Имам три деца и децата ми тренират футбол. Затова много добре разбирам колко важна е тренировъчната инфраструктура. Стадионът е само върхът на футболната система. Зад него трябва да стоят академия, тренировъчни терени, закрити площадки, съблекални, възстановяване, фитнес зала, медицинска инфраструктура, удобна логистика за спортистите.

И колкото повече работех по проекта, толкова по-силно ставаше усещането, че новият Максимир трябва да бъде не просто място за провеждане на мачове. Той трябва да бъде място, където спортът живее всеки ден.

Бях свидетел на изграждането на стадионите за Евро 2012 в Украйна. Имах досег с опита от създаването на „Черноморец“ и „Донбас Арена“, наблюдавах строителството и експлоатацията на други големи стадиони. Много от тях бяха прекрасни архитектурни обекти. Но видях и другата страна.

Някои се оказаха твърде тромави от гледна точка на ежедневната експлоатация. Твърде скъпи за поддръжка. Трудни за трансформация. И твърде често празни между големите събития. Исках да избегна тази грешка.

Затова от самото начало се питахме не само: „Как трябва да изглежда стадионът?“, но и: „Как ще печели? Как ще работи утре сутринта? А след седмица? А през зимата? А когато няма футболен мач?“

Оттук се появиха футболната академия, музеят, детската инфраструктура, тренировъчните и фитнес залите, хотелът за спортисти, конферентните зали, ресторантите и кафенетата. Кафенетата съзнателно изнесохме извън периметъра на основния обем. За да може човек да идва тук не само за мач. За да може около стадиона да съществува нормален градски живот.

От самото начало разбирахме също, че съвременен стадион не може да се проектира без медийна инфраструктура. Зад трибуната на феновете разположихме голям медиен екран, а допълнителни екрани се появиха при входовете.

Това работи едновременно за няколко сценария: мач, концерт, фестивал, градско събитие, реклама. За клуба това не е само зрелищност. Това е допълнителен източник на приходи.

И изобщо, за нас беше важно архитектурата и бизнес моделът да не съществуват отделно един от друг.

Конкурсното задание изискваше също пълноценен стадион за младежки игри и състезания. Не искахме да правим още един обект, който през по-голямата част от времето да стои отделно от основната система. Затова го интегрирахме с основния стадион и необходимата инфраструктура, като я разположихме в източната трибуна.

Така младежкият спорт става не приложение към големия стадион, а част от една система.

Една от най-сложните части на проекта се оказа логистиката. Защото добрият стадион не започва от фасадата. Той започва от това как човек влиза вътре.

Анализирахме поотделно маршрутите на играчите, медиите, VIP гостите, обикновените зрители, обслужващия персонал и транспорта. В резултат оформихме отделни подходи за играчите, медиите и VIP. Основните потоци посетители организирахме от юг и запад. В западната част на терена оформихме площад-парк. Обмислихме гледните точки към основните обекти на комплекса.

След това тествахме всички тези сценарии в специализирани програми. Буквално проверявахме различни варианти на движение и избирахме този, който работи най-добре. Това е една от онези части на архитектурата, които рядко се виждат на визуализациите. Но именно тя определя дали една голяма сграда ще бъде наистина удобна.

Загреб трябва да остане Загреб, а Максимир — Максимир

Обичам Загреб. Бил съм в този град няколко пъти и още преди конкурса разбирах, че новият стадион не бива да изглежда така, сякаш може да бъде поставен във всяка друга държава. Искахме да създадем архитектура, неразривно свързана с мястото.

И тук се появи история, която стана за нас един от ключовете към концепцията. Има градска легенда за произхода на Загреб — за два хълма, Каптол и Градец, между които е имало мост. Жителите на тези две части на града дълго време враждували помежду си, докато постепенно не се превърнали в един град.

За нас тази история се оказа много символична. Стадионът също е място на съперничество. Тук се срещат два отбора. Две страни. Два цвята. Два лагера фенове.

Затова ни се стори красиво да вплетем историята на града в езика на архитектурата. Така се появи Zagreb Ridge — Загребски гребен.

Не искахме буквално да изобразяваме планини. Медведница не трябваше да се превръща в декор. Търсехме по-архитектурен начин да преведем ландшафта в сграда.

Така се появи система от външни конструктивни елементи, които едновременно работят като част от носещата система и оформят характера на фасадата. Те сменят посоката си, накланят се, огъват се. От определени ракурси започват да напомнят планински склонове, от други — силуетите на историческите хълмове на Загреб. А заедно с покрива създават нов изкуствен релеф.

Именно затова нарекохме концепцията Zagreb Ridge. Това не е изображение на планини. Това е опит логиката на града да стане логика на архитектурата.

Едно от ключовите решения беше отношението към земята. Конкурсната документация предвиждаше значителен обем подземна инфраструктура и паркиране. Но постоянно си задавахме въпроса: наистина ли трябва да слизаме толкова дълбоко под земята?

Теренът е със сложна хидрогеология. Нивото на подпочвените води е приблизително в диапазона 3,5–7 метра и има сезонни колебания. Затова дълбоката подземна част означава не само повече бетон. Това е сложна хидроизолация, водопонижение, допълнителни конструктивни решения, експлоатационни рискове и по-висока стойност.

Тръгнахме в друга посока. Вместо да се вкопаваме максимално, повдигнахме стадиона. Това ни позволи да създадем непрекъснато обществено ниво около сградата, да подобрим пешеходните връзки и едновременно да намалим зависимостта от дълбокото строителство.

Под земята оставихме само онези функции, за които наистина е изгодно да бъдат под земята. Ако една функция може да се реши на повърхността — защо да я заравяме?

Особено показателна беше работата с транспортния възел Боронгай. Вместо многоетажен подземен паркинг предложихме надземно решение. Паркингът става самостоятелен обект, способен да работи автономно. Той разделя потоците от автомобили на феновете, не нарушава съществуващата структура на транспортния пръстен и едновременно става част от общата градска логика.

За нас това беше принципно. Понякога архитектите се опитват да скрият всички инженерни и транспортни функции под земята, за да получат красива картинка. Но градът трябва да работи не само на картинката.

35 355 места

Числото 35 355 е резултат от геометрията на стадиона, а не просто зададена цифра за капацитет.

Започнахме отвътре: футболно игрище 105 × 68 метра, зона за безопасност, първи ред, трибуни, хоризонтални и вертикални комуникации, VIP, медии, достъпна среда, горни нива, покрив. И едва след това — крайният капацитет.

За нас беше важно да запазим компактна футболна чаша и близостта на зрителя до терена. Не да създадем огромна чаша само заради голям брой места, а да направим истинска футболна арена.

Своята роля изигра и достъпността. В проекта са предвидени около 350 места за хора в инвалидни колички, включително в западната и южната трибуна, със съответните евакуационни маршрути. Защото добрият стадион трябва да е удобен не само за онези, които седят в централната ложа.

Вероятно това е най-важната мисъл на целия проект. Не проектирахме четири отделни сгради. Проектирахме една спортна и градска система.

Футболния стадион, лекоатлетическия стадион, баскетболните и хандбалните арени и транспортния възел Боронгай обвързахме в единен език и система със съществуващия басейн, лекоатлетическото игрище и тренировъчните терени. Оформихме единно обществено пространство, ландшафт, пешеходни маршрути и единен архитектурен език за целия комплекс.

Получиха се няколко непрекъснати слоя.

Транспорт: обществен транспорт → Боронгай → пешеходен маршрут → спортен комплекс.

Ландшафт: Максимир → зелени връзки → Светице → спортен ландшафт.

Архитектура: единен ритъм на фасадите → арки → вертикални елементи → покриви.

Живот: футбол → лека атлетика → баскетбол → хандбал → тренировки → фитнес → ресторанти → обществени пространства.

Целта ни беше проста: не спортен комплекс, който оживява за два часа преди футболен мач, а градски квартал, който работи 365 дни в годината.

Друг изключително важен въпрос беше конструкцията на самия стадион. Разделихме сградата на две принципно различни системи. Изчислихме сеизмичните деформации и разделихме сградата на секции, заложихме модулност при производството и монтажа на трибуните и предвидихме повторна употреба и рециклиране на материалите от стария стадион.

Накратко: основната част е тежка, стабилна, постоянна. Стоманобетонна чаша, плочи, ядра на коравина, вертикални комуникации. А отгоре — максимално лека покривна система с голям отвор.

За нас беше важно покривът да не се превърне в още един тежък обем и да не носи рискове. Той трябваше да се рее над чашата. Именно затова дълго работихме с конструкторите върху вантова система и лека мембранна обвивка.

При рационален бюджет и сеизмични въздействия това се оказа за нас много по-логичен път от огромните стоманени ферми. Някои варианти с ферми водеха до колосален разход на стомана, огромни габарити и чувствителност към ветрови и сеизмични въздействия.

В резултат конструкцията на целия обект стана част от една обща архитектурна идея.

Тежкото — долу. Лекото — горе. Безопасно, надеждно, проверено.

Покривът стана може би най-разпознаваемият елемент на проекта. Отвътре той се възприема като единен защитен навес над зрителите. Отвън — като нов изкуствен релеф. Той продължава идеята за Медведница и Zagreb Ridge, но в същото време остава лек.

И когато гледаме футболния стадион заедно с лекоатлетическия стадион и закритите арени, покривите започват да работят като една система. Обмислихме разположението на прожекторите, осветлението на тревната настилка, проветряването и вентилацията вътре в чашата.

Икономиката като част от архитектурата

През цялата работа постоянно си задавахме един и същ въпрос: а има ли това икономически смисъл?

Защото може да се проектира много красив стадион. Но ако след това градът не може да го поддържа — архитектурната победа се превръща в проблем. Затова разглеждахме икономиката не като приложение към архитектурата, а като един от инструментите на проектирането.

Разглеждахме не само разходите, но и постоянните източници на приходи: мачове, зрители и VIP, ресторанти, конференции, концерти, футболна академия и тренировъчна инфраструктура, музей и детски игрален център, фитнес и уелнес, паркинг, реклама, медии. Защото стадионът не може икономически да зависи само от няколко десетки футболни мача годишно.

За целия конкурс имахме около три месеца. За такъв проект това е много кратък срок. Но може би именно тук се проявява истинската сила на проектантския екип.

Месец и половина след началото на работата взехме решение, което на практика ни накара да преразгледаме значителна част от проекта. Завъртяхме стадиона по оста север–юг, за да подобрим инсолацията. Преразгледахме главната ос на комплекса. Изградихме наново връзката с парка Максимир. Това означаваше, че значителна част от вече свършената работа трябваше да бъде преработена.

Но понякога проектът изисква от теб да признаеш: „Можем по-добре“. И да започнеш отначало.

Следващите седмици минаха почти без прекъсване. Архитекти, конструктори, инженери, визуализатори, специалисти по транспорт, консултанти, специалисти по параметрично проектиране — всички работеха като една система. Това бяха три месеца non-stop.

В подобни проекти не е достатъчно просто да познаваш добре архитектурата. Трябва да вярваш, че екипът ще се справи.

Това вероятно беше една от главните ми задачи като ръководител на проекта — постоянно да поддържам това усещане в екипа. Че можем да решим задачата. Че сложността не е причина да се откажем от идеята. Че ако едно решение изглежда твърде сложно, значи трябва да бъде обмислено още по-добре.

Благодарен съм на всички участници в нашата група и на привлечените консултанти. За професионализма. За търпението. За безбройните нощи. За готовността още веднъж да преработят онова, което изглеждаше вече завършено. И най-вече — за вярата в проекта.

Конкурсите винаги завършват с резултат. Но архитектурата не свършва с обявяването на резултата. Град Загреб създаде прекрасна възможност и получи огромен брой предложения и идеи. И искрено пожелавам в крайна сметка по най-добрия начин да се случи онова, което този град наистина отдавна заслужава.

За нас участието в конкурса беше възможност да проверим себе си. Докъде можем да стигнем за няколко месеца. Колко сложна задача може да реши екипът. И можем ли да предложим не просто красива сграда, а работеща градска система.

Ако се опитам да сведа целия проект до една фраза, бих казал така:

Не проектирахме стадион вътре в Загреб. Проектирахме част от Загреб, в която се намира стадион Максимир.

За нас Максимир не е само 35 355 места. Това е футболна академия, лека атлетика, баскетбол, хандбал. Деца. Тренировки и състезания. Концерти, ресторанти, музей, обществени пространства, транспорт, парк. И градски живот между събитията.

Медведница стана за нас геометрия, а историята на Каптол и Градец — метафора за съперничество и обединение. Подпочвените води и сеизмичните условия — не ограничение, а причина да търсим друга архитектура. Конструкциите — не техническо приложение или фантазия, а проверена и реализуема част от образа. Икономиката — не таблица в края на презентацията, а един от инструментите на проектирането. А стадионът — не обект, който съществува само в деня на мача. Той трябва да бъде част от града.

Но на първо място винаги са били хората: как ще пристигнат — с транспорт или пеша, какви впечатления ще получат, доколко ще им бъде удобно и безопасно, дали ще им се иска да прекарват време тук.

Гледаме на своите проекти през призмата на времето. Ако след години някой премине през този комплекс и усети, че тук винаги е имало точно такъв Загребски гребен или че стадионът е естествено свързан с Максимир, Светице и Боронгай, че тук може да се спортува, да се работи, да се срещаш с хора, да прекарваш време и да идваш не само за футбол, — значи нашата архитектурна задача е изпълнена.

Радваме се, че успяхме да дадем своя принос. Да покажем един от възможните пътища. И да свършим поне малка част от работата за бъдещето на това място и на този прекрасен град — Загреб.